Единственият шум в помещението се долавяше то жуженето на машините, много слабо като електрическа вълна. Зад стените на триизмерния куб полузаспали жени сортираха прането, пускаха гладачните апарати и приготвяха готовите поръчки.

 Джонатан се правеше на много зает и хвърляше апетитни погледи към дежурното момиче в офиса.

   - Джони, нямаш шанс! - подметна Артемир.

   - Ти недей много да знаеш.

   - Мейла не е момиче за теб.

   - Това не ми пречи да ù се наслаждавам докато теб и за това не те бива.

   - Злобен както винаги! - Артемир махна с ръка и излезе навън да изпуши цигара.

  "Топло е!" - помисли си и дръпна дълбоко от цигарата. Свежият нощен въздух му се отрази добре. Наблизо спря такси. Радиото бе усилено до край и една приятна рок - балада се разля в тишината като призрачен шепот: "... не те помня, но те познавам, душата ми копнее за теб, защото ти си част от нея, не само спомен. Не те загубих, само забравих лицето ти и сега те срещам отново, а ти бягаш от мен..."

Арти се усмихна, лиричната песен някак живително го докосна, но само за миг.

Смачка фаса и понечи да влезе, но някой силно го удари по главата и той изгуби съзнание.

  Джонатан видя, че пералните са спрели и никой не идва да ги зареди.

   - Сега ще те наглася, дългокос малоумнико! - изсъска злобно и се втурна в офиса.

   - Мейла, трябва да уведомиш шефа, че онзи дългокосия е напуснал смяната!

   - За какво става дума, Фокс?

   - Можеш да ми казваш поне Джонатан...

   - За Вас съм госпожица Елдъри!

Той се смути. Присви кръглите си очи и избърса с ръка лицето си, за да излезе от неловката ситуация.

   - Извинете, госпожице Елдъри! Артемир Сиен не е на работа. Закъсня, а сега го няма и това не е за първи път. Той винаги закъснява.

   - Утре ще уведомя господин Шнауцер. Сега е 2 след полунощ и няма да рискувам да го безпокоя. Друго?

   - Не, лека смяна!

Момичето не сметна за нужно да му отговори. По някаква причина Джонатан ù беше адски антипатичен, особено когато засичаше похотливите му погледи. А тя приличаше на истинска богиня. Финна като порцеланова сатуя, с покоряваща усмивка, омагьосващи очи и коси като елфически ореол, Мейла бе истински шедьовър на красотата.

  Всяко поколение на мегаполиса си лепваше етикет за качество и според него подреждаше фигурите в йерархията. Най-високо ценените бяха красивите и средноумни хора. Следваха недотам привлекателните, но здрави индивиди. Те бяха гръбнака на работническото съсловие. На най-ниско ниво се поставяха много умните и свободните по дух. Те се възприемаха като потенциално опасни за обществото. И тъй като мегаполисите са възникнали след няколко унищожителни войни и няколко технически възхода и падения, този тип власт си имаше свои странни и независими правила. Правилата в строгата система третираха хората с фанатичен деспотизъм като убедително подхранваха илюзията им, че са свободни личности с високо ценена индивидуалност. Уви, онези които се осмеляваха да излязат от наложената рамка, биваха захвърляни на дъното.

  Артемир отвори очи и усети пронизваща болка в темето. "Къде съм?"- наоколо се стелеше мека, жълта светлина. В първия момент не можа да различи нищо. След това забеляза очертанията на слаба фигура свита в дъното на помещението.

   - Извинете, Вие там! - никой не му отговори. - Хей, чувате ли ме?

Арти се опита да стане. Зави му се свят, но успя да се изправи. Намираше се в симетрично, средноголямо помещение, в което, освен многото жълти светлини, нямаше друго. Опря ръка в стената и почувства студения допир на метал. Стори му се странно познато. Приближи се до свитата фигура и приклекна до нея. Разпозна чертите на момиче, крехко и много измъчено на пръв поглед.

   - Ей! - той нежно я потупа по ръката.

   - Махай се! - тя продължи да спи.

   - Ясно, била си в "гробището за спомени"!

Артемир се отпусна и спря да си задава въпроси.

/следва продължение/