Знак на славата

Знак на славата

Беше прашен и задушен ден на 1983-та.  Промените, които щяха да преобърнат живота на милиони в пределите на Великата страна вече се усещаха във въздуха, но в областния сибирски град  всичко още си беше по старому и хората спокойно си носеха новите дрехи, усмихваха се един на друг и се поздравяваха по улиците.

Четиримата българи в общежитието играеха сварка и пиеха водка без мезе.  Играта вървеше вяло, в общежитието се усещаше тежък мирис на цигари, прегоряла манджа и мухъл.  Този извънреден почивен ден не радваше особено четиримата мъже. 

Беше понеделник  -   9-и май.

 -   Абе  Митак, какво сме се завряли в тази дупка като мишки да жулим водка на гладно , пък  хората навън празнуват , рускините са облекли секси роклички и няма с кого да танцуват по ресторантите.  -  каза Жоро, който се мислеше за най-големият хитрец в бригадата.

 -  Да бе, те само за нас размитат по ресторантите, сега за празника

местата сигурно са резервирани още преди месец. – отвърнаха му от компанията унило.

Митака, нисък посребрен мъж, прехвърлил  50-те, който им се водеше нещо като бригадир  някак тържествено си дръпна от цигарата и подхвърли небрежно.

-  Искате ли да ви заведа в който си изберете ресторант!

 - Добре  -  каза Жоро, щом е така, нека да е в „ Дом Нефтяника“.

Беше си направил правилно сметката, в този ресторант и в обикновените делнични дни да попаднеш беше голям късмет.

Бригадира нищо не каза, просто почисти масата от ненужните чаши и излязоха отвън да хванат такси.

          Пристигнаха пред ресторанта около 18 часа и белокосият  бригадир леко  си приглади редеещата коса. Беше облякъл единственият си сив костюм, купен някъде в средата на седемдесетте години в Стара или Нова Загора.

          Охранителят  ги погледна неодобрително и им каза да почакат. След малко се появи момиче на видима възраст около 25  години и попита за резервация. 

 -  Нямам  резервация, девушка, но бих искал да отпразнувам  9-и май с моите приятели ако може тук.

 -  Не може, всичко е заето  -  отговори момичето и понечи да се

обърне.

          Тогава в играта влезе скритият коз на бригадира. Изведнъж на ревера на сивото му старо сако се появи една значка с четири  блестящи разноцветни стъкълца, които в Русия означаваха много.

Всъщност това бяха неговите четири трудови ордена, получени през годините на митарства по националните обекти на републиката.

          Ордените отдавна бяха загубени или присвоени от многобройните му приятелки и  съпруги, но документите за тях бяха оцелели при него и той си поръча този знак в София  ей така, без ясна идея.

     -   Извинете, каза той , аз съм ветеран от Великата  Отечествена война, воювал в Българската  народна армия  за разгрома на фашистка Германия.

И тогава СВЕТЪТ СЕ ПРЕОБЪРНА, охранителят се изправи и изпъна като струна, момичето замръзна за момент  а после се изчерви и само успя да промълви – Изчакайте другари.

          След няколко минути тя се появи, вече с нова чиста престилка, изрядно вчесана и заедно с управителя. 

 -  В кои войски сте служили? – попита плахо управителя,

преценявайки че „ветерана“ е доста млад.

 -  Бях „ син  на полка“ в  артилерията. – бързо съобрази българина тъй като наистина  в 45-а е бил на 15 години...

Това,  което се случи след това всеки си спомняше много дълго.  Появи се огромна маса в центъра на салона, имаше купа с мезета от майстора, които едва ли фигурираха в официалното меню, оркестъра поздрави поне 3 пъти братската българска народна армия и още два пъти нейният достоен син Дмитрий.

Никой, никога повече не попита за блестящият знак, а и той никога повече не се появи на ревера на старото сиво сако.

Всъщност той още на другата сутрин кротко цопна  в тихите води на река Тура и някак много странно и  бързо се зарови в тинята.

                                                                                 08.05.2018 г.