4.02.2005 г., 1:31 ч.
Звездният пламък
3 мин за четене
"I've got a ticket to the moon but I'd better see the sunshine in your eyes"-"Ticket To The Moon"-E.L.O
"Аm Ende Stehen Wir Zwei"-Lacrimosa
Поредната изпита чаша. Поредната порция алкохол за пресъхналите ми чувства. Поредното стигане до дъното. Поредната бутилка "Трите мечки" лишена от своето съдържание. Поредният опит за забрава и бягство от нейния безжизнен изглед в онази студена януарска вечер. Всъщност именно той ме водеше към пиенето, не толкова някаква жажда или бъдещата наслада, която щеще да ми донесе виното. Споменът за този ледено студено лице и тези прекрасни кафеви очи, ярко открояващи се със своята жизненост на фона на бледото като сняг тяло отекваше като камбанен звън в мен. Трябваше да го заглуша и точно, когато си мислех, че съм успял, той се завръщаше. Трябваше да насоча мислите си към бъдещето, към това, което се очакваше от мен -кариерата, името в обществото, уважението, което трябваше да изградя към себе си. Но мислите вместо към бъдещето бяха постоянно в миналото - мястото, където беше тя, мястото, където бяхме заедно. Сега тя спеше един вечен сън - сън, в който нямаш възможност да сънуваш, не можеш да се събудиш. Злата целувка на смърта я беше лишила от моята топлина, от моята любов. Същата тази целувка вече почти успя да замрази пламъка в сърцето ми. Как се появи той?
Една разходка из морската градина навръх полунощ под нежната мелодия на падащите есенни листа. Страничните лампи се оказваха недостатъчни да осигурят необходимия светлинен комфорт на гостите на градината. Това, което те само се опитваха, беше постигнато от нея. Тя беше слънцето сред заобикалящото ни черно, тя осветяваше пътя ни. Имах чувството, че дори запълнилата пълния си обем луна беше необходима, единствено за да няма дупки в небесния пъзел. Тази светлина прониква и в мен в един много съкровенен момент - след допира на усните ни. Това прокопа тунел в съществото ми, тунел, който стигна до сърцето ми и остави пламъка от тази целувка да гори вечно. От този момент нататък усещах, че живота ми се крепи не заради циркулацията на някаква си кръв в тялото ми, а заради този пламък. Поддържането му не изискваше нито попадането на храна или някави течности в организма ми - достатъчна беше една мисъл за нея, един поглед от нейна страна.....
Пак е пълнолуние, звездите са разпилени сред небосвода, децата от улицата са се прибрали по домовете си заради традиционната семейна вечеря, а виното от бутилката на масата предстои да навлезе в мен. Бутилката е надигната, течноста се стича към гърлото ми. Още първата глътка ме замайва. Следващите след нея до такава степен ме откъсват от реалноста, че след известно време чувствам, че клепачите ми едвам издържат. За да довърша започнатото преполовяване опитвам да се концентрирам. Насочвам съдържащото се под клепачите към луната. Всичко ми се върти като в мъгла, като че ли започвам да се смалявам, а пламъкът сякаш иска да излезе на повърхността............
Тъмнина. Чувствам се лишен от материя - без тяло, без дрехи. Само пламъкът е останал и споменът за нея. Изведнъж забелязвам, че се намирам сред хиляди сияещи тела - не са улични лампи или някакви заведения - това са звезди в нощното небе и аз съм една от тях! Не мога да изразя никаква емоция - чувството за свобода и учуденост са смесени. Но трето по - силно ги замества - сред хилядите звезди една по - голяма се откроява. Струва ми се, че там е нейното лице. Насочен от пламъка се изтрелвам натам - тя е точно там, тя е в луната. Толкова е красива - лицето и заема цялата и повърхност. Тя е светлината, а аз съм само един пламък. Гледам и не мога да кажа нищо - думите, които обичаше, не мога да я докосна - ръцете ми ги няма. Единствено любовта ми - тоест пламъкът, това което съм сега може да и дари един лъч, за да я стопли от този нощен студ. Тя го приема, сълзи се отронват от очите и както и следните думи: "Това е моят нов дом -небето, извисен, но същевременно студен и тъмен. И двамата сме променени, аз за постоянно, а ти само временно. Това е последния път, който ще ме видиш. Освен ако не избереш пътя, при който няма никога да видиш земята, близките си и всичките земни красоти - това е отдаването на пламъка ти в лунните недра и сливането ти с мен. "Нова партида от стичащи се сълзи" - нямаше нужда от мисъл и без това мозъкът ми го нямаше - решението можеше да вземе единствено пламъкът и така бъдещото ми беше сред този необятна небесна шир, сред всеобщия мрак и тъмнина, но това нямаше значение, защото бях с нея....
Когато всичко изглежда безнадежно, крайно подтискащо, както се казва "без светлина в тунела", не губете вяра. Любовта е светлина - разсейте мрака около вас и намерете изхода от тунела.
"Аm Ende Stehen Wir Zwei"-Lacrimosa
Поредната изпита чаша. Поредната порция алкохол за пресъхналите ми чувства. Поредното стигане до дъното. Поредната бутилка "Трите мечки" лишена от своето съдържание. Поредният опит за забрава и бягство от нейния безжизнен изглед в онази студена януарска вечер. Всъщност именно той ме водеше към пиенето, не толкова някаква жажда или бъдещата наслада, която щеще да ми донесе виното. Споменът за този ледено студено лице и тези прекрасни кафеви очи, ярко открояващи се със своята жизненост на фона на бледото като сняг тяло отекваше като камбанен звън в мен. Трябваше да го заглуша и точно, когато си мислех, че съм успял, той се завръщаше. Трябваше да насоча мислите си към бъдещето, към това, което се очакваше от мен -кариерата, името в обществото, уважението, което трябваше да изградя към себе си. Но мислите вместо към бъдещето бяха постоянно в миналото - мястото, където беше тя, мястото, където бяхме заедно. Сега тя спеше един вечен сън - сън, в който нямаш възможност да сънуваш, не можеш да се събудиш. Злата целувка на смърта я беше лишила от моята топлина, от моята любов. Същата тази целувка вече почти успя да замрази пламъка в сърцето ми. Как се появи той?
Една разходка из морската градина навръх полунощ под нежната мелодия на падащите есенни листа. Страничните лампи се оказваха недостатъчни да осигурят необходимия светлинен комфорт на гостите на градината. Това, което те само се опитваха, беше постигнато от нея. Тя беше слънцето сред заобикалящото ни черно, тя осветяваше пътя ни. Имах чувството, че дори запълнилата пълния си обем луна беше необходима, единствено за да няма дупки в небесния пъзел. Тази светлина прониква и в мен в един много съкровенен момент - след допира на усните ни. Това прокопа тунел в съществото ми, тунел, който стигна до сърцето ми и остави пламъка от тази целувка да гори вечно. От този момент нататък усещах, че живота ми се крепи не заради циркулацията на някаква си кръв в тялото ми, а заради този пламък. Поддържането му не изискваше нито попадането на храна или някави течности в организма ми - достатъчна беше една мисъл за нея, един поглед от нейна страна.....
Пак е пълнолуние, звездите са разпилени сред небосвода, децата от улицата са се прибрали по домовете си заради традиционната семейна вечеря, а виното от бутилката на масата предстои да навлезе в мен. Бутилката е надигната, течноста се стича към гърлото ми. Още първата глътка ме замайва. Следващите след нея до такава степен ме откъсват от реалноста, че след известно време чувствам, че клепачите ми едвам издържат. За да довърша започнатото преполовяване опитвам да се концентрирам. Насочвам съдържащото се под клепачите към луната. Всичко ми се върти като в мъгла, като че ли започвам да се смалявам, а пламъкът сякаш иска да излезе на повърхността............
Тъмнина. Чувствам се лишен от материя - без тяло, без дрехи. Само пламъкът е останал и споменът за нея. Изведнъж забелязвам, че се намирам сред хиляди сияещи тела - не са улични лампи или някакви заведения - това са звезди в нощното небе и аз съм една от тях! Не мога да изразя никаква емоция - чувството за свобода и учуденост са смесени. Но трето по - силно ги замества - сред хилядите звезди една по - голяма се откроява. Струва ми се, че там е нейното лице. Насочен от пламъка се изтрелвам натам - тя е точно там, тя е в луната. Толкова е красива - лицето и заема цялата и повърхност. Тя е светлината, а аз съм само един пламък. Гледам и не мога да кажа нищо - думите, които обичаше, не мога да я докосна - ръцете ми ги няма. Единствено любовта ми - тоест пламъкът, това което съм сега може да и дари един лъч, за да я стопли от този нощен студ. Тя го приема, сълзи се отронват от очите и както и следните думи: "Това е моят нов дом -небето, извисен, но същевременно студен и тъмен. И двамата сме променени, аз за постоянно, а ти само временно. Това е последния път, който ще ме видиш. Освен ако не избереш пътя, при който няма никога да видиш земята, близките си и всичките земни красоти - това е отдаването на пламъка ти в лунните недра и сливането ти с мен. "Нова партида от стичащи се сълзи" - нямаше нужда от мисъл и без това мозъкът ми го нямаше - решението можеше да вземе единствено пламъкът и така бъдещото ми беше сред този необятна небесна шир, сред всеобщия мрак и тъмнина, но това нямаше значение, защото бях с нея....
Когато всичко изглежда безнадежно, крайно подтискащо, както се казва "без светлина в тунела", не губете вяра. Любовта е светлина - разсейте мрака около вас и намерете изхода от тунела.
© Марин Димитров Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
докато го четох изтръпнах.толкова е красиво, но и така тъжно. едно МНОГО голямо 6 и от мен
-
Много е хубаво.Браво.6 от мен
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
