Зъбите ми, Боже... милите
ЗЪБИТЕ МИ, БОЖЕ... МИЛИТЕ
Събужда ме чудовищно силна болка. Цялата ми лява страна на главата все едно я няма, а само едно адско туптене. Дан. Дан. Дан. Мъча се да си отворя очите, не мога. Ударите се усилват, кънтят. ДАН, ДАН, ДАН, ДАН, ДАН, ДАН. Със сетни сили леко се изправям. Бавно сядам на дивана. Още съм със затворени очи. Тук някъде на масичката пред мен е малкото ми огледалце. Пипам с ръце. Ето го. Бавно го повдигам към лицето си, сега само да успея да си отворя очите. Толкова силно тупти главата ми, че имам чувството, че ако си отворя очите, ще експлодира. Събирам последните си силички, вдишвам и ги отварям. О, Господи, ужас! Невероятен ужас! Цялата ми лява страна на лицето е толкова подута, толкова подута, толкова изкривена, че чак окото ми се е затворило и се е качило на челото ми, а левият край на устата ми е опрял носа. С другата си ръка започвам да трия половината си лице, вцепенена и разтреперена и зверски да дърпам надолу. Болката ми се усилва още толкова, главата ми думка, като за последно. Още малко ще се пръсне. Пипам си ухото, зверски започвам да го дърпам, не, не е от там. Бъркам си в устата и започвам да опипвам зъбите си подред и да ги клатя. Отдолу нищо, отгоре стигам до последния ляв кътник и почти губя съзнание. Тъмно и безмозъчно болящо. Напълно здравият ми горен ляв кътник. Най-големият ми зъб. И най-здравият. Главата ми отляво вече се е издула до края. Нямаме и една стотинка. Той лежи на леглото и сумти. Звяр. Отивам и искам от бабата в квартирата ни 20 лева назаем. Тя ме гледа и не може да ме познае. Тръгвам. Той доволен и ням тръгва след мен. Зъболекарката е ужасена. Готова е да се разплаче заедно с мен. Сега, сега, само секунда. Само упойката да ви хване... сега. Аз вече не чувствам нищо. Дали не съм мъртва? Като в просъница чувам – стискай, готово. Край. Ужасът в очите ù е наравно с моя. И тя като мен не може да повярва, само слага топлата си разтреперена длан върху бузата ми. Държи я така секунди, може би минута и се мъчи да поеме чудовищната ми болка или нечие безумство. Успява. Малко. Дори само с дланта си. Бавно идвам на себе си. Мъглата пред очите ми се раздвижва, ставам от стола и тръгвам към вратата. Той стои на вратата. Видял човешки жест, прави опит да го повтори - протяга ръка към бузата ми. Аз се отдръпвам с всичка сила... Гледам го право в очите и само виждам как очилата му се закръглят, закръглят и пред мен застава Лаврентий Берия. Исусе Христе!, Дево Марийо! О, изрод, ти явно не си бил в АДА!
П.П. И когато си тръгнах от него, след цели седем години, след като той реши най-после да ме пусне, единствената вещ, която взех от него за "спомен", бяха чудовищно дългите ни, зловещо закривени отдолу, червени клещи.
Ст. Галева гр.Сандански
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стефка Галева Всички права запазени
