Един удар, и бум.
Един пламък, и шум.
Една сирена...бучи...
един свят-страх, очи и сълзи.
Едно дете там стои,
и едно небе, без облак дори.
Ръце във алена кръв
и сърце...ранено...
умиращи, нож.
Ранени, безвременни, тъжни
и чакат, и време лети,
и идва студената нощ...
във погледи жални и чужди.
И капките дъжд пак мият позора
и капките дъжд все...
навред в кръгозора.
И локви, и кал, и снежинки...
И мъка, печал...
и надежда, и малки нежни трапчинки.
А нейде засвирва кавал,
там-насред руините.
Нима и тои е разбрал?
И чува се вой,
но не на сирена...
Настъпва Той бавно и бавно
насред сграда срутена.
И мисли си...Кой?
Та нима тук бе тъй грозно?
И още онзи порой,
и вали, и отмива, и каля.
И онези очи- ах, небе...
ах,дом мой,
ах, порой!
Кой ли би го направил,кажи, кой?
Една сирена спира,
тишина...не бучи...
А само жена,
пегръща детенце, мълчи.
А то бездиханно, бездомно и сякаш безсмъртно...
но не!
Погребение скромно и бледо лице.
Не,отново ли ти, порой?
Отново ли вие, сълзи, ах безброй...
Отново ли ти,кавал,
отново ли твоята песен?
Отново ли чакаш печал
във късна намръщена есен?
Отново свят от страх, очи, сълзи,
отново военна сирена,
смесва се с плахия звук на кавал,
и после мълчи...