Кiara (Киара)
182 300
1.09.2007 г., 20:17 ч.

* * * 

  Поезия
443 0 8

Не успях да ги надбягам -
ветровете,
а полъх бях,
от южните,
добрите.
Не спасих
гнeздото -
децата ми умираха недъгави,
изсъхваха  очите им.
Тояга бях,
макар и с объл връх,
гнездото разруши се.


Помолих му се
да се подаря
на Дявола, Съседа,
Приятелят, Случайния...
мъжът ти.
По устните,
плътта,
ресниците
и по между ударите.
Обичан дъх
е младостта,
облечен в медност -
лековит е.


Ослепях.
Дори най-тежката отрова днес,
е златна.
Отлетях -
Преди наесен той да ме прегърне,
преди и лятото да разбере защо,
преди и ти да ме попиташ... нещо.
Дори и аз не знам.
Но чашите две са,
едната -  препълнена.
Пътеките ръцете ми дерат -
така ли е, когато се завръщаш?!
Боли отвън,
а вътре всичко тлее...
Животът  на дълбоко,
дори било и с кръстове,
дълбае -
жигосани сме в своето обичане
(прости ми, Господи)
И нито живо,
нито мъртво -
нищо,
просто нищо.
Освен прахът по снимките,
болезнено реален.
Освен страхът,
че всичко ще е същото -
или пък няма.


Не успях да ги догоня
луничавите мечти.
С пречупени, до черно, колене
аз своите ръце,
като върба
във заника
на утрешното "у дома"
под новата луна,
 в пръстта заравям.

Не бях и бях -
така ли е, когато се завръщаш? -
боли отвън,
отвътре всичко
разпилява.

 

© Киара Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??