Вървя си по улицата пуста. 
Виждам само хора с фалшиви лица.

Не виждам това, което искат да видят очите ми.

Не виждам щастливи и красиви неща,

а само болка и злоба измислена,

само скръб и тъга.

Усмивка по лицето ми леко приплъзва се

и това се случва само, когато мисля за теб.

Но целият свят ме натъжава

и сърцето ми е от страх превзето.

Мълча и ходя..мълча и плача.

Ето свивам се в ъгъла по който се прокрадва тъма.

Мракът с ледените си ръце ме прегръща

и отново болка и самота.

Същността ми вече почва да се губи.

Боли и кърви душата. Усещам дъха на смъртта.

Не, недей говори ненужните думи.

Ето, очите завинаги ще се затворят
една злокобна красота.

Бягам от себе си, бягам и от тебе,

бягам и от света ..бягам и от лъжите.

Душата ми е отровена с тежка зараза,

не искам в очите ми да блести омраза.

Но, не искам и сърцето в любов да се дави.

Да, любовта, която е именно към тебе.

Не съм някой, който ще съжалява
и на случайността ще се остави.

Но вече няма скръб, вече не ми остава много време.

Сега съм друга, за тебе се промених.

Нови мечти и нови „аз” в себе си преоткрих.

На инстинктите си се доверих

и нито за минута в това, което се превърнах,
не съжалих..

Дълбоко съм ти благодарна - на тебе,
който нови мечти и идеали  ми показа.

В черно душата задушава се от тази зараза,

заразата, която и към сърцето ми  на парчета наряза.

И то вече не иска да чувства..не може да тупти,

останаха само частички и кръв….

Интересно ми е как светът иска да види,
след като е затворил своите очи?

Как иска своите мечти да изпълни,
след като организмът страда от всички лъжи?

Как всеки за истината затваря устата си и мълчи?

Как има смелостта да ти каже…”Недей тъжи”

след като пробол е сърцето, оставил е рана

и тя кърви и боли?

Как отново всеки иска да те види засмяна,

след като вече дълбоко затворени са твойте очи?

Отивам си, може би неразбрана от всички,

може би обичана..може би мразена.

Душата не преглътна цялата тази горчилка,

не намерила в нищо смисъла.

Сърцето си на смърт обрекла,

на самота и мизерия и болка се оставила.

Мечти и цели заради някой забравила,

бягайки, криейки  се от светлината,

издъхнала в мрака,

смъртта за мене дълго не чака.

Гаргата с човката си злобно трака.

По очите ми капки кръв проблясват.

Животът от мене угасва,

топлината изчезва и светът е една картина неясна.

За пръв път слънчевите очи до тялото ми достигат,

но всички части от мене бавно умират.

Очите примигват накрая угасват

и картината се запълва с нова болка.

И всичко вече става относително и малко по ясно….