* * *
Да преминеш през сушата,
напоявайки я
като река,
да откъснеш от времето
стръкче тънка трева...
да осъмнеш с надеждата,
че посял си жарава,
за да жънеш огньовете
на последната
жертвена клада...
да обичаш
с последното вричане
на своето първо обичане,
да живееш, отдавайки
и да даваш, живеейки
и последната своя надежда...
изгубен във себе си,
късайки своите думи
преплетени във гора
от мисли отекващи,
плачещи от самота...
тогава намираш сам себе си
и добрата тишина
става твоя мечта
и желание,
уединение
да слееш разума със духа...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
