Не бих могла да търся свое ново аз,

със нови грешки и проблеми.

Нима сега аз пак не изпитвам глад,

за стари мигове неопетнени?

И път пред мене като няма,

как открито да погледна

и да търся там де няма бряг,

ни лъч, ни вдъхновение?

Но хорът пак кървав поглед в мене впил

и с хищни зъби му се ще да ме разкъса,

че не искам в тон със него отново аз да пея

и не носи радост песента  омразна.

И не го ли правих до сега?

С тълпата стриктно да се слея,

да тръгна към железен скучен кът,

а хорът гордо да извика:

"Браво!"

Така че с мойто скучно, вехто аз

ние тихо ще се слеем,

ще тичаме все на обратно, все назад,

към изцапаните минали моменти.

Пък нека хорът ме разкъса

и мойта кръв с желязо да се слее,

аз ще знам, че обикнах своето бреме

и открих пътека след страха,

по която тихо да поема.