***
Помня малката къща с кафява ограда.
И небе, от което се раждаше лято.
Помня баба да идва до мене, да сяда,
покрай стария орех на детството бяло.
Помня огъня, който ме стопляше цяла.
А на малката маса се хранехме с дядо
с попара. Натрошаваше в млякото хляба.
И ме гледаше сякаш навънка е лято.
И минаваше зимата. Бяла надежда.
Помня Коледи, скрити във малки звънчета.
Как елхата на двора блестеше във златно.
И в ръката си, спомням, си стисках еленче.
После как я отворих, не знам. Но изпуснах еленчето малко. И отлитна в небето.
Със дядо и с баба. А аз бързо пораснах...
Сънувам на Коледа моето село -
и отново при тях бързам пак да се върна.
Те усмихват се двамата. Гледа ме баба.
И тогава аз здраво еленчето хващам,
да не би да го пусна, тъй както тогава...
Силвия Йорданова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Йорданова Всички права запазени
