***
Помня малката къща с кафява ограда.
И небе, от което се раждаше лято.
Помня баба да идва до мене, да сяда,
покрай стария орех на детството бяло.
Помня огъня, който ме стопляше цяла.
А на малката маса се хранехме с дядо
с попара. Натрошаваше в млякото хляба.
И ме гледаше сякаш навънка е лято.
И минаваше зимата. Бяла надежда.
Помня Коледи, скрити във малки звънчета.
Как елхата на двора блестеше във златно.
И в ръката си, спомням, си стисках еленче.
После как я отворих, не знам. Но изпуснах еленчето малко. И отлитна в небето.
Със дядо и с баба. А аз бързо пораснах...
Сънувам на Коледа моето село -
и отново при тях бързам пак да се върна.
Те усмихват се двамата. Гледа ме баба.
И тогава аз здраво еленчето хващам,
да не би да го пусна, тъй както тогава...
Силвия Йорданова
© Силвия Йорданова All rights reserved.
