#11

Бях си обещал смъртта

Бях приел идеята

Че в даден ден

Ще се спася

Готови бяха моите думи

“Че когато сам остана,

Няма да я имам мама,

Свободата аз ще хвана”

Но нещо стана

В самолет към ада

Тя ме хвана…

С перфектната усмивка,

Прекрасните очи,

Нежните черти,

И топлината прозираше уви

В момент за мен

Тъй слаб, безпомощен,

Ужасен.

Тя дойде и ме спаси

Никога тя няма и да знае

Че живот човешки тя дари.

В дните ми самотни само самотата,

Аз допусках, тя до мен да спи

Слънчев лъч тя бе,

Премахна облаци,

От моето небе,

И чак до мен удари

Месец, имаше ли даже…

Всеки ден, изпълнен с нас

Изпълнен със светлина и топлина

Даже не разбрах, че надежда дава тя

И както винаги,

Колелото се върти…

И момента да загубя нея си се появи

Отново сам останах.

Ала не беше с мен само моята тъга,

Не ме обгърна тъмнина,

Не позволих на самотата,

Да ме утеши през нощта.

Зададох последния въпрос,

И очаквах моята съдба,

Гласа ми, припозна си,

Едно тъжно и самотно нещо ,

дълбоко в мен сега .

Нещо там заровено дълбоко,

Страдало горкото,

То създало тъмнината, щото

Не намерило нигде светлината

А тя самата , беше светлина,

Беше лъч пронизващ самота,

Уби нуждата от тъмнината,

И показа ми врата

През нея минах аз,

в момента на ярост, гняв

А от другата страна, едно дето,

Гледащо ме, чакайки ме,

с усмивка на устата.

В тази тъмна нощ, след месеци страдание,

след годните изгнание,

От собственият свят,

Тя подарък ми направи, да убие моя страх.

Вече осъзнавах, че всеки любовта я заслужава,

тя е даденост а не награда,

Осъзнах, че и ако себе си един не заобича,

в тъмнината сам ще тича.

Аз няма да я срещна пак,

Няма да намеря бъдещето там,

Ала тя ми даде любовта,

И с нея, ще постинга свобода.