В аленото утро, когато бавно се завръщам.

Изморена нося себе си в ръце.

И ходя, вперила очите си в безкрая,

Краката ми започват да се влачат -

навик, който имам още от дете.

Избирам да вървя през обраслите градини,

чужди спомени крада без ред,

и не защото искам да ги имам,

спешно трябва да си спомня 

да живея, да обичам, да съм истински човек.

Смъртта на моята душевност - крехка,

носи ми нестихващи болежки и кърви.

И ме кара днес да търся лек, да се закърпя, да улегна.

Дойде ли времето да се завърна? (прошепнах)

Цикълът на мъртво-живият човек.