1977
1977
Бе март, седемдесет и седма.
Денят – до втръсване обикновен.
Утрото напомняше за пролет,
капчуците отмерваха минутите...
до края.
Ден, слънчев и усмихнат,
но студен.
Направиха часовниците
обиколка
и слънцето се скри
под хоризонта.
Спусна се нощта,
а в къщите –
на топло -
хората отмаряха,
загледани в Канала,
с чаша вино:
от трудовия делник
разтоварваха.
* * *
В началото бе тътен,
приглушен... съдбовен.
Сякаш в ада демони
празнуваха.
В сърцата ни
роди се ужас смътен
и лъхна хлад гробовен.
Изгасна токът,
а стъклата задрънчаха...
шишетата и чашите...
като че танкове навън
с машинен рев запяха
под прозорците...
и чуваше се звън...
А хората се сетиха
какво ще ги постигне,
но бяха вцепенени
и уплашени.
Гледаха се
без да мигнат
в лицата пожълтели…
чакаха да се отвори адът…
усетиха смъртта –
как идваше
с косата си студена.
И залюля се майката Земя!
В недрата й
огромни демони танцуваха.
Два блока като
влюбени
се зацелуваха,
а Сатаната весело запя
във писъка на тез,
които съществуваха.
Пищяха дечица,
пищяха жени,
търкаляха се,
и се удряха в стените.
Паниката беше господар
по стъпалата,
в спалните
и кухните...
В душите
паниката беше
господар!
В ужасен танц
два блока се целуваха –
гротескно-любовен
кошмар.
От тази нощ градът
се промени:
със грохот грозен
сградите се срутиха.
Смъртта косеше хората под тях:
над сто човека
под руините -
затрупани.
Преди минути
всички бяха живи,
а после – смачкани,
обезобразени
трупове.
Деца,
мъже,
жени,
с последен писък
се прощаваха
с живота
под прах,
парчета от панели,
железа и
мебели.
Свищов се люшкаше
във транс.
„Траверси като змии
се огъват – един комшия
каза. – С очите си
видях!”
Бучене, грохот...
Писъци...
и СТРАХ!
Скачаха студенти
от терасите
и долу, на паважа,
срещаха смъртта си.
А живите –
по милост на съдбата –
затрупани под тонове бетон,
не знаеха
на кой от двата свята
се намират...
очакваха да бъдат смазани
под скърцащите,
тракащи
отломки,
тъй, както
другите до тях.
Те виждаха крака,
ръце...
парчета...
а собствените – не,
затрупани под
камъка.
Какво бе болката
от смазаната плът,
пред детското стенание
в съседната камара
от желязо и
бетон
или пък от...
ТИШИНАТА!
Ужас бе
сковал сърцата,
които чакаха
смъртта да ги докосне
с ледено дихание.
Защо убиваш, майчице Земя!?
Над сто ковчега
в болничния двор!
Засвириха сирени на линейки
(да пуснат градските
ги беше страх. От паника).
Над сто жалейки
в моя град
остави този ден
по портите
и стълбовете бели!
Бе март, седемдесет и седма.
Четвърти ден.
За някои... последен.
2007 г.
Добрич
© Румен Ченков Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Kъса е паметта ни...
Поздрав, Румен! -
Невероятно описание!!!!!!
-
Това стихотворение ми направи впечатление още докато четях стихосбирките ти. Била съм на 2 годинки и всички от семейството ми са излезли навън, а мен са ме забравили вътре в къщи
Но това не е било голяма трагедия. Трагедия е това, което се е случило в Свищов, Стражица и т.н. Защо не предложиш на кмета на гр. Свищов да напише това стихотворение на каменната плоча, която се намира на мястото на двата съборили се блока? Великолепно е! -
Върна мe 30 години назад! Бeшe пeтък - руска тeлeвизия, аз бях на концeрт в зала "България" свирeха рапсодията на Панчо Владигeров, когато полюлeя - 4 тона съвeтски кристал - сe заклати злокобно над нас! Бях на 17 години... мислeх чe това e края! "Свилоза" във Свищов падна! Покъртитeлни картини... нямам думи! Поклон прeд памeтта на хората - българи и румънци! Хубаво e, чe някой напомня за съдбата им!
Бог да прости! -
Върна ме години назад,Румене...Тръпки ме побиха докато те четях!!!
-
Силен стих - разтърсващ!
Поздрави от мен! -
Разтърси ме стихът ти...
Поклон!!!
-
Потръпнах!
Поклон... -
Поклон!
-
Благодаря на всички, които прочетоха това стихотворение.
Бях забравил точната цифра на жертвите, но тази вечер по новините казаха техния брой. 120 души, от които 30 деца и много ранени.
Вечна им памет! -
Страшно е, такова нещо не се забравя!
-
това нещастие се е случило преди да се родя, но четейки тези стихове си представих ужасяваща картина дейтсвително е било Ад поклон пред паметта на загиналите и поздрави за силните снихове Румене
-
Пред мощта на природата сме безсилни. Понякога се замислям дали и ние със своето безразсъдно отношение не я гневим. Природните бедствия от последните години са доказателство за това. А случилото се тогава беше ужасно.
Поздрави за силния стих, Румене!!! -
Не съм бил роден още и няма как лично да знам какъв Ад е било, но един бивш колега е роден в Свищов... лично е видял това и каза, че не иска никога да се връща в вози ден.
Поклон пред душите им! -
Поклон!
-
Много въздействащо! Ужасно въздействащо - като това земетресение! Над нас е Природата, а над нея - само Бог! Стискам ти ръката за тези стихове!
-
Като че ли земята понякога си отмъщава за съществуването ни... Поздрав, Румене! Образността е много силна!
-
Тъжен стих и трогващ!
Поздравявам те! -
Помня е тази вечер.Бях ученичка и страха в очите на мама е още пред мен.Свищов тънеше в ад!
Браво!Истинско е!И го чувствам! -
Аз само по телевизията гледах кадри от това нещастие! Много хубаво е предадено в тези редове!
-
И аз помня тази страшна нощ!
Потръпнах от стиха ти, Румене! -
Поклон!!!
-
Написал си нещо много силно!!!
Макар и да бях само на четири годинки, помня този ужас! Помня паниката, помня уплашените лица на майка ми и баща ми, когато бягаха по стълбите носейки мен и по-малкия ми брат!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Четвърти ден.
За някои... последен."
Едва днес открих тази силно въздействаща творба, благодарение на прочита на Радка и на нейния коментар. Поклон пред жертвите на земетресението! Да помним, че природата е по-силна от нас и да запазим човечността в душите си...