* * *
Ако ми кажеш някой ден,
че слънце вече няма да изгрее,
че времето вървежът си ще спре,
че птиците ще спрaт да пеят,
че вятърът притихнал, наскърбен,
ще спре земята да люлее,
и облакът ще легне уморен на някоя поляна
без да смее да се разплаче, та дори за миг...
Ако ми кажеш някой ден,
че изворите ще заспят дълбоко,
реките своя бяг ще спрат,
че синьото небе ще стане тъй високо
за птиците поели своя път!
Че някой кръстопът ще опустее,
че само прах и вятър ще посреща,
а ще изпраща спомени за хора,
които върху него имали са среща,
но са забравили за тежката му сянка
във дългите, горещи летни дни...
Ако ми кажеш някой ден,
че гледайки в очите ми не виждаш,
че хващайки ръката ми не чувстваш,
че устните ми веч не топлят
студеното ти крехко рамо,
ще знам, че е настъпил краят.
Ще зная, че това е знакът
за обич до полуда плаха,
така и не преминала в любов,
за обич тайно изживяна,
но непоканена под нашта стряха
да стопли длани и душа... видяна!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангелина Георгиева Всички права запазени
