* * *
Не ме дразнете ...
отдавна спрях да чувствам.
Сливат се болка и тъга
с лъх на разбита душа.
Преследвам ли този блян за живот
или обърквам чувствата.
Въртя се в кръг и изписвам очи,
а всъщност се вграждам бездъх.
Забулвам душата си и я отпращам.
Заточението е желателно.
Мечтата убита,
духът сринат,
съдбата изпита.
Къде си ти,
проклинаща съдба?
Защо остави ме сама?
Защо ли чезне пак духа?
Защо ли блудницата се завърна,
защо ли ми прости и ти...
Самотно ми е някак днес.
Дъждовно е в душата ми.
Мисля, че със някой ред
болката ми ще отмине!
Глупачка бих нарекла се сега,
търся виновник за тази самота.
А как да го открия?
Той е вътре в мен...
празни са словата
и дирята в мъглата
е толкоз чужда
е просто нужда
Запретвам аз ръкави,
почвам важните дела,
ставам скучна аз жена,
да пиша ми е забранено,
но е все пак блажено...
да обличам тези мисли
в многословни думи...
Не ме е грижа, че ще съм чудата.
Не ме е грижа, че съм странна -
пък птица ли човек... не зная?!
Но ясно е, едно умея.
Да си драскам ей така.
Да пиша аз нещата от живота.
Да ги обрисувам с вопъл стон.
Простичко да чакам принца,
яхнал прекрасен бял кон!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Юлия Работова Всички права запазени
