“Heavy clouds, no rain…
And heavy move causes pain…
Ready kiss, but no love…
I feel I’m torn in half…
We are dancing on broken glass… can’t stand no more…”

Някъде дъжда някога ще спре и ще остави реки от ледени сълзи, белези от моето присъствие навсякъде.
Някога знаел ли си какво е да ти се плаче с глас, но ничии те сълзи да си заровил в пепелта от любов, родена от смъртта на две души?
Някога сгушвал ли си тихо в ничия пуст ъгъл, забравен от спокойствието на разума и да усетиш нечии ледени пръсти по мокрите си бузи, а студа сякаш те изгаря?
Някога някой да те пробождал някъде със сърп, за да види дали имаш сърце въобще и по съвет на мъката да разполови душата ти на две все черни половини?
Запитвал ли си се...
Защо никога не си обичал някой...
Защо някъде дълбоко си приспал ничии спомени...
Защо навсякъде ничии те сълзи са отровени от самота...
Защо някога вечната тишина някъде се запива в някакви надежди...
Защо искаш някога да изкрещиш някъде и никой да не те чуе...
Защо никога не си молил някой за нечия помощ...
Защо искаш някъде далеч някога душата ти да отлети и някой да я хване в нежни окови опиянени от любов по-силна от вечността и по-сладка от сълзата...
Защо никога не пожела някъде в нечия душа да отровиш мъката от разбитото ти сърце...
Защо някога не пожела да споделиш болката си в целувка по-грешна от смъртта някъде из Ада с някой невинен паднал ангел...
Защо всякога сънуваш нечия загубена сълза от ничия тъга...
Защо понякога рисуваш ничие сърце някога спряло да бие със скреж от нечия издъхнала любов...
Защо никога сърцето ти не мечтаеше за някакви мечти, но не съживени от лъжи носещи ничие мъртво име, а търсещи някъде във всяко сърце на някой надеждата...
Защо винаги дели те само страха от всичката радост и само глупостта от всичката мъка...
Защо някак винаги самотата е по-близо до теб от въздуха....
Защо някаква болка някъде някога те пронизва докато ти никога не разбереш какво е всякаква смърт душевна...
Защо нечий час носи твоята борба когато ти никога не си се борил срещу някаква си тъка в ничие сърце...
Защо никога нечие сърце не видя някакво разкаяние във всичките ти лица...
Защо винаги ме търсиш в нечия някога някъде погълната от някаква болка сълза...
Защо никога не видя някаква надежда стъпкана в краката ти...
Защо някога не потърси някъде нечий ключ към някакъв затвор със ничии сълзи...
Защо никога лицето ти някъде не видя някаква усмивка от всякаква радост, не от нечия тъга...
Защо никога не се замисли, че никъде не ще разпознаеш твоята сълза паднала в сив прах от нецелунати спомени и замръзнали мечти...
Защо винаги виждаш в огледалото нещо, а всъщност ти се отразяваш от нищо, в което някога някъде пред моите очи се превърна...
Дано някога от някой да бъдеш унищожен!
Дано никога от никой да бъдеш обичан!
Заслужаваш го....