57
На камари скупчи ги вятърът -
щастливи и къси, дълги и скучни.
Разпилени лудо навсякъде,
в следите ми дните падат беззвучно.
Покрай мен изниза се времето.
Не спря да попита - мога ли още
да изстискам сока от кремъка,
да паля искри в очите си нощем.
По билата гонех стадата си -
ту тихи мечти, ту луди кроежи.
И заспивах вечер с остатъци
от още горяща, жива надежда.
Есента надникна в очите ми,
помаха с крило последният жерав
и преглъщам сухо горчилката
на вечното утре, станало вчера.
Но ме теглят белите пътища -
отново на рамо мятам торбата,
осуквам на времето вървите
и само небето ми е стрехата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вакрилов Всички права запазени
