* * *
Мъжът е до прозореца. Мълчи.
А аз от час и нещо все говоря.
Мъжът е със очите на Дали
и целият е само коридори.
Мъжът е клетка, лудост, лабиринт.
Изгубвам се в страха си да го гледам.
Мъжът ми беше брат, баща и син.
И всяка сутрин Бог – от шест до седем.
Мъжът е зад прозореца. Крещя.
Отдавна беше. Паметта е бездна.
Мъжът отвори някаква врата
във себе си. Засмя се и изчезна.
Мъжът ми беше раната от нож.
Прозорец, за да виждам световете.
Мъжът – ужасен, самовлюбен, лош.
Когато си отиде, стана светло.
Мъжът до мен. Мишена на стрели.
Мълча и го оставям да говори.
Мъжът е в мен. С очите на Дали.
И целият е само коридори.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лили Радоева Всички права запазени
