* * *

Обичаш и мразиш, и ето, че пак

съдбата възпира тоз шеметен бяг,

и сграбчва те здраво в клещи стоманени,

и злобно просъсква “Падни на колене!”

Да падна ли, казваш? Нима ти не знаеш,

че мойта душа за теб и нехае,

съдбата кове си със собствени длани,

от удар не бяга и цяла е в рани.

А раните черни кървят дотогава,

дордето се скапят и време настава

гнойта да изрежеш, от болка да виеш

и нийде да няма къде да се скриеш,

че нито мехлеми, ни доктори разни

не ще я изчистят от думи омразни,

от хорската злоба, която полека

увива се бавно и смачква Човека.

И мачка, и гази, живота ти трови,

в калта те набутва и гледа за нови

невинни души, що за щастие плачат,

да мачка и тях, та да почнат да грачат

кат гарвани черни над гробове тъмни,

кат духове страшни, що вият до съмнало...

Не можеш да знаеш, че тази душа

със нежност и ласки живее сега

и туй, що е черно и гнусно, и гадно,

е свлякла отдавна, снагата й бавно

отново се вдига и, с поглед нагоре,

тя слънцето вижда, не черни гробове!