* * *
Сълзи кристално-чисти капят от невинните очи
и лекичко се затъркулват по бледото й личице.
Останало само във мрака, сърце потънало във самота,
не искаше то вече да обича. Не !
И любовта завинаги ще да я отрича.
И питаше се то сега:
"Как бе способно да рани така една душа,
чудото, наричано от всички - Любовта ?! "
* * *
Тъмни сенки в една редица идват,
пристигат те за нейнта душа.
Мъгляви фигури в една редица крачат
и шепнат тихо :
"Ела при нас, душа сломена. Ела във царството на самотата.
Там ти ще си щастлива и грях повече не ще да има.
Ще бъдеш там сама и нивга повече не ще усетиш любовта!"
ζ
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Михаела Димитрова Всички права запазени
