А мислите се вкореняват в пълнолуния, скрити в белег на мъртва сълза...
А мислите се вкореняват в пълнолуния,
скрити в белег на мъртва сълза...
По тавана ми бавно
тиктака луна
в тази нощ
уморена и хладна.
Бели пръсти
се плъзгат по сини стъкла
и небрежно
рисуват си
празник...
От косите си рязко
изтръгвам
звезди.
Закарфичвам ги тихо
във мрака.
С бледи сенки завързвам си
вятър от дни, скрит
на топло
под моята стряха.
И се моля.
Иконите с празни очи
се прекръстват
над мен
пребледнели.
Осъзнали и те,
че са грешни.
За миг ореоли
от истина сплели.
Скрити в белег
на мъртва сълза,
мисли коренно пускат
окови...
А карминена болка
прерязва плътта
и угасва
пълнолунно
във спомен...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елмира Митева Всички права запазени
