А не е тежка тази орисия...
Дошло е страшно време, вълче време
и вълците, и те се изпокриха.
От мене няма то какво да вземе,
душата гола, няколкото стиха,
приятелите с мене се простиха.
И питам в самотата си: — Дали
приятели това са ми били?
Каквато бе, такава си остана
душата ми – скиталец непресторен,
с подбитите нозе и скрита рана,
там, де отскубна злото с жилав корен.
До съден ден духът ми непокорен,
нишан ще носи – тежки думи, зли...
Приятели това са ми били?
Отецът, знам – отгоре всичко гледа
и всичко земно Нему е познато,
фалшивата усмивка на съседа
пируващ на трапезата, когато
аз боря се с живота – живо блато.
И всеки ден в очите ми вали...
Приятели това са ми били?
А не е тежка тази орисия,
едничка дума стига да открия,
себеподобен. Ако издържи
на всички хули, маски и лъжи,
които мъкна – канара на шия.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
