И тази вечер ще намина,
до леглото тихо ще приседна,
с ръка лицето ще помилвам
и с поглед погледа ти ще погледна.
Ти ще се усмихнеш и ще кажеш:
- Пияна съм, май ми се привижда.
Със сълзи грима си ще размажеш
и ще молиш аз да си отида.
Защо студено е това лице?
Възглавница с изсъхнали сълзи.
Пила си абсентово небе
и скубала си русите коси.
А той лежи, обърнал ти е гръб.
Топлината му не може да те стопли.
Останал сляп за твойта скръб е
и глух за среднощните ти вопли.
Кога последно го целува
и кога си стенала с екстаз?
Защо сърцето ти тъгува
по спомена за нас?
Тихо! Сантименталностите остави!
Тази нощ ще дойдеш с мен.
Ще се напием с абсентови звезди
и ще прегърнем изгрева червен.
След това внезапно ще си тръгна
без дори да се сбогувам.
Не плачи, любов, прости ми!
Аз дори не съществувам!
© Антон Городецки Всички права запазени