През иглени уши ще мина, ако трябва.

Ще се свия като снежна топка в шепа

и ще се скрия в клоните на старата череша,

за да мога тайно всеки следващ миг

да се разтапям палаво в очите ти.

Ще стигна слънцето изгряващо  – с ръка.

Лъчи от него – дар за теб – ще взема.

Думи – ситни бисери от мида ще извадя.

Ще ги напиша върху девствен морски пясък –

да ги четеш. И в мене да се вричаш.

Вятърът в бутилка ще затворя. Да е тихо.

В дъжд ще се превърна и есенно ще заваля

по устните на жадна нива. Ще се разпръсна

и ще покъ́лна – дребно, дребно семенце –

да се извия с крехки вейки в небесата ти.

Ще бърша прах от огледалото за спомени –

да ги прегръщаш. А вазите ще пълня с по-богати.

През бури ще прелитам, ще укротявам мълнии –

сънят ти да е лек като на праведник.

Шехерезада шеметно ще шепне с моя глас.

Девет лебеда в усое ще намеря. Ще те превърна в тях

и от коприва мрежа ще сплета, за да я метна

върху отмалелите крила на твоя дълъг полет.

… И ще станат силни  мъжките ти рамена –

да носиш двама ни през дивите пустини.