Луната има две страни.

Също като нас, самите.

Едната вечно в мрак лежи,

а другата сияйно гледа ни в очите.

Когато спрели на душевния си ръб, трябва да решим

накъде и как да продължим,

сълзите  по лицето ми се стичат...

Не спират! Извират и по бръчиците тичат.

Бездната, като сирена, към мрака властно ни влече.

Падат във нея човек след човек!

За тази загуба плаче мойто сърце.

Защо сте се втренчили в мрака, бе хора?!

Не виждате ли светлина?

Защо, ако ви е далечен Бога,

не потърсите пътя към свойта душа?