Ала-бала-нищо
Бездиханна станах от игри.
Хроничният недостиг в дробовете
на кислород уж взе да ми тежи,
а съм присвила поглед във ръцете.
Броя.
Едно... и две... и три...
И още
търпеливо чакам да се скриеш
в удобното за егото ти „после”
и никога в очакваното „ние”.
Ще си броя. До пилците наесен,
когато пак ще е сезон за влюбване,
за да те преживея в друга песен;
за да те нямам до себепогубване...
Сефте. Нали прикрил си се удобно
зад противоречивото „не зная”,
епизодично за да ми напомняш
онези. Предните.
Онези с „края”.
Играта загрубява. Ама нищо –
... девет, десет!
И очи отварям,
за да видя как... не си обичал.
И на „твойто” как... не отговарям.
... Но днес (така и караме по детски),
по напречния разрез на моментите
в които търсех теб и губех себе си,
реших играта да сменим впоследствие.
Какво ще кажеш с теб да се погоним
стръвнишката? Приемаш? С неохота ли?!
Забавно ще е. Кратко.
Като спомен.
Пу за мене!
Аз те гоня.
... от живота ми.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лора Димитрова Всички права запазени
