Аметистово
Самотата се лекува единствено с любов!
(Хр.П.Стоянов)
По парапет студен ръката ми минава
и сякаш стопля вледенения метал,
и върху снега отпечатък от ръка остава.
Отпечатъци от пръсти и от пръстен бял…
И пръстен бял, но хладен по ръката,
оставил белег от изящна красота
и може би дори и на смъртта косата
не би я заличила - следа от обичта…
Ала обичта кована е сред чуковете на сърцето,
под ударите на цял един събран живот,
съхранил във себе си мечтите на детето
и спомена на възрастен, за красивата любов.
Любов тъй чиста, гладка като лунен камък,
но и тъй далече като синкав лунен лъч,
палещ в нашите сърца съдбовен пламък,
но гасящ го с облак от проливен дъжд.
Не дъжд вали сега, а сняг съдбовен!
Дали декември е, или януари, аз не знам?!
Дали за мене ще си цяр отровен,
или като змия обречен съм да бъда сам!?
Змия, но бяла, като пръстена ми по ръката,
копнеещ за изгубения си лилав кристал…
Змия студено-бяла, топлеща сега душата,
изпитваща какво бих взел ù, и какво бих дал!
А как копнея само да усетя нейната целувка!...
Устните ù аметистови и техния пожар!...
Да впие в мен задушаващата от любов прегръдка!...
Да си играе с мен като с съдбовен зар!...
И спомних си сега къде бе зарът хвърлен,
и къде кован е пръстенът по моята ръка -
там някъде в душата, където Мракът пъклен
метал от студ събрал е в моята душа…
И ковал е Мракът с метал студен, душевен,
бижута скъпи от изящно-бялата ми самота.
Но от тях остал е само пръстенът последен…
Ела и разтопи го в подножието на вечерта!
Обгърни ме с твоята изящност и природа!
Облей ме с океан от виолетовия си разкош!
Покажи ми как се укротява звяр със огън!
Покажи ми от пламъка през тази нощ!
А във утро светло не, не си отивай…!
Остани за още миг, па макар и преброен…!
Но ти ще шепнеш – „А сега заспивай!” -
и притварям клепки в съня си уморен…
Отварям ги и пак навън съм при реката,
до онзи мост, подпрян на тежък парапет.
Ах, как красива е през зимата мечтата -
мечтата за любов, за мен и теб!
Тогава чувам по снега хрупкащите стъпки
и усещам топлината на нейната ръка.
… побиват ме отново онези тръпки…
Прегърнати си тръгваме във вечерта!...
А по парапет студен пак ръката ми минава
и сякаш стопля вледенения метал.
И върху снега отпечатък от ръка остава -
отпечатъци от нейния лилав кристал…
© Христо Стоянов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Едно от най-красивите стихотворения, което съм чела
-
Тъжният бял нюанс на тъгата нека се претопи от блясъка на Новата, настъпваща любов!Пожелавам ти го!
-
пожелавам ти една успешна Нова година, Ице...
и много обич по пътя ти!!! -
Дълго и синьо...до тук стигнах и...спрях:
Не дъжд вали сега, а сняг съдбовен!
Дали декември е, или януари, аз не знам?!
Дали за мене ще си цяр отровен,
или като змия обречен съм да бъда сам!? -
Хем самотно, хем красиво. И зимно, и топло. Бяло, но лилавее.
Прекрасно е. -
Адски много благодаря!...
-
спокойно можеше да се събере в 3-4 куплета.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
