Под ритъма на музиката в кръчма,
потъпкана от шумна глъчка,
за гълъбчето, което обикаля,
си мисля какво да му оставя.
Но навярно не го интересува,
то е тук, за да не гладува,
а аз безгрижно се преструвам,
със погледа по масите флиртувам.
И търся нещо да открадна,
красива гледка, смях да грабна,
защото няма кой да ми го дава,
а да прося не си заслужава.
Очите на разговор се спряха.
Във дамата втренчено стояха.
И мислено пред нея бях
крадецът, който краде смях.
Неусетно гълъбите се събраха
и докато за картофчето споряха,
врабче смело си го грабна,
не го бях виждал аз отдавна.
Пристигна Шаро, също гладен.
Картофки ли – ставате досадни!
Остави го на гълъбите в битка –
гладиаторска, а ние сме агитка.
Един от тях се престраши.
На масата да клъвне се качи.
Да позволя ли от чинията да вземе?
Е, ще му хвърля още едно от мене.
Уж с него сродни сме души,
но към различно всеки се стреми.
Той за храната си се бори,
а аз със някой да поговоря.
Завиждам му за смелостта
и на врабчето дързостта.
Защо се мисля за различен,
а сам се правя на безличен.
И докато пишех, Слънчо ме огря.
Превърна образа ù в тъмнина.
Отиде си, писано ми е навярно,
в мечтите само да живея харно.
Vacuum
© Влади Мир Всички права запазени