Под ритъма на музиката в кръчма, 
потъпкана от шумна глъчка, 
за гълъбчето, което обикаля, 
си мисля какво да му оставя.

Но навярно не го интересува, 
то е тук, за да не гладува,
а аз безгрижно се преструвам, 
със погледа по масите флиртувам.

И търся нещо да открадна, 
красива гледка, смях да грабна,
защото няма кой да ми го дава,
а да прося не си заслужава.

Очите на разговор се спряха. 
Във дамата втренчено стояха. 
И мислено пред нея бях
крадецът, който краде смях.

Неусетно гълъбите се събраха
и докато за картофчето споряха, 
врабче смело си го грабна, 
не го бях виждал аз отдавна.

Пристигна Шаро, също гладен.
Картофки ли – ставате досадни!
Остави го на гълъбите в битка –
гладиаторска, а ние сме агитка.

Един от тях се престраши.
На масата да клъвне се качи.
Да позволя ли от чинията да вземе? 
Е, ще му хвърля още едно от мене.

Уж с него сродни сме души,
но към различно всеки се стреми. 
Той за храната си се бори,
а аз със някой да поговоря.

Завиждам му за смелостта
и на врабчето дързостта.
Защо се мисля за различен,
а сам се правя на безличен.

И докато пишех, Слънчо ме огря. 
Превърна образа ù в тъмнина. 
Отиде си, писано ми е навярно, 
в мечтите само да живея харно.

Vacuum