Анико

(на ангелчето, което реши да стане звездичка, преди да се роди)

Тишината ме разкъсва.

Звуците се впиват във плътта ми

и дълбаят кратерно във вените.

В етера на нямото пространство

се изгубвам,

За да срещна теб – мъничка светулка

в тъмнината на деня.

За ръка ме хващаш и ме каниш

покрай нежен ручей с теб да седна.

Да се смея с глас на хвърчилата,

да подскачам боса и вълшебна.

И в една сълза, като в кристал

крехкото ти име да извая,

в шепите си да го приютя,

да ме топли с нежността си до безкрая.

В парцаливите отломки на нощта

ти си моят фар в далечината.

Ще те нося чак до края на света –

Там, отляво, дето е домът на красотата.