АУТОПСИЯ НА ЗИМНИТЕ МИРАЖИ

Аз не живея. Чакам. Има разлика.

На айсберга ти вдигнах сух вигвам.

Остана ми трохичка от порязника.

И виното си нощем смуча сам.

На връвка ти навързах седем чироза.

От сол и слънце хванах педя глеч.

Ако ме виждаш, значи телевизорът

отново прожектира глупав скеч.

През бездните към теб аз гълтам вятъра.

Вселените към теб вършея с трън.

И щом достигна някой ден Екватора,

ще се стопя – мъжът във твоя сън.

Кой вятър листопадите извози ми,

в чувал ли чер насмете ги студът,

че – сякаш разоран от зли булдозери –

изопна плажът охтичава гръд?

Далече – там, над бездните раззинати,

и гларусът отказа да лети.

И моят ден се щура – дрипав циганин –

пи, хапна – сетне хукна, не плати.

Самин и гол – забих душа в мелтемите,

и дим от кораб вейна черен креп.

И си обръщат рибите коремите

във паметта за лятото без теб.

А зимата тършува в панталона ми.

Мъглата се влече – протяжен сън.

И слънчицето само с кран сто тона

се вдига и се срутва – тежък пън.

И хоризонтът черна връв нахлузва –

усуква, стяга гърлото ми – клуп.

Тъй сякаш в Ялта Сталин, Чърчил, Рузвелт

накълцаха небето – тежък труп.

Къде сте, мои изгреви сафридени?

Проскърцва студ – изкъртено биде.

И моят ден ли всуе ще си иде,

тъй – без да знам защо при мен дойде?

Човек ли, живинка да мине – кой да

поседне с мен на дрипавия плаж?

Стърча от век и чакам. И не дойдеш ли,

животът ми без теб ще е мираж.