АВТОПОРТРЕТ С ВЪГЛЕН

Зачеркнах сто Галактики на кръст

и все така се диря в необята.

Сега върху снега рисувам с пръст

автопортрет – портрет на самотата.

На сто години станах, но – уви,

живея всеки миг все тъй хлапашки –

римувам птици, зайчета в треви

и котенца със рунтави опашки.

И в този свят – огромен фризер с лед,

топя с дъха си айсберги от болка.

Какво ли значи думата поет? –

освен едно – сирачето на полка.

Снегът вали над мъртвите скали,

натръшкани пред мен като мамути.

О, Боже!… Доживях като че ли

да си чета последните минути?

Затуй ли рих пъртина през снега?

Нима е казън? Или е награда –

провра ли се под пролетна дъга,

отново да се натреса във Ада!

Събрал последна шепичка душа –

да гоня пак Михаля върху рида.

Какво на залез слънце да реша?

Кого да утеша? Къде да ида?

Поемам въздух – сладък като мед,

а в гърлото ми сякаш слиза лава.

Купете си един автопортрет! –

аз го рисувах с въглен от жарава.