Автопортрет за изгаряне
АВТОПОРТРЕТ ЗА ИЗГАРЯНЕ
Един живот живеем – при това
не го живеем точно както трябва.
Но на дръвник не преклоних глава.
И не оголих тежък врат под брадва.
Не гънах чупки в кръста – не склоних
да стана властник, редом с овластени.
Покланях се единствено на стих.
И само в храм заставах на колене.
Не се родих – резервният играч.
Не бях кибик на масата с белота.
Въртях километражи всеки мач
и хвърлях яко зара във живота.
Не се пестих – и не спестих пари.
Не бях богат – по-беден и от просяк,
аз вино пих с мъжаги канари
и кръста си под бичовете носех.
И се качих на истинския връх,
на който само Господ се е качвал –
бях мисъл в песен – пях ви я до дъх –
сълза и смях – бях жертва, не палача.
Загърбих честно своя двайсти век.
С лула тютюн, праханец и огниво
бях всъщност най-щастливият човек,
защото миг живях, но бе красиво.
Над книга, над Жена – и над дете
единствено душицата си свеждах.
И всеки, който може да чете,
съзираше в очите ми надежда.
Светът край мен се правеше на глух.
Светът край мен миришеше на мухъл.
Но – силици събрах – и сетен дух! –
и пеех аз – и глухите ме чуха.
Какво спечелих? Слава? И злата?
И покрив нямах – вятър го отнесе.
Когато си отида от света,
на моя гроб изпейте тази песен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
