Автопортрет за изгаряне
АВТОПОРТРЕТ ЗА ИЗГАРЯНЕ
Един живот живеем – при това
не го живеем точно както трябва.
Но на дръвник не преклоних глава.
И не оголих тежък врат под брадва.
Не гънах чупки в кръста – не склоних
да стана властник, редом с овластени.
Покланях се единствено на стих.
И само в храм заставах на колене.
Не се родих – резервният играч.
Не бях кибик на масата с белота.
Въртях километражи всеки мач
и хвърлях яко зара във живота.
Не се пестих – и не спестих пари.
Не бях богат – по-беден и от просяк,
аз вино пих с мъжаги канари
и кръста си под бичовете носех.
И се качих на истинския връх,
на който само Господ се е качвал –
бях мисъл в песен – пях ви я до дъх –
сълза и смях – бях жертва, не палача.
Загърбих честно своя двайсти век.
С лула тютюн, праханец и огниво
бях всъщност най-щастливият човек,
защото миг живях, но бе красиво.
Над книга, над Жена – и над дете
единствено душицата си свеждах.
И всеки, който може да чете,
съзираше в очите ми надежда.
Светът край мен се правеше на глух.
Светът край мен миришеше на мухъл.
Но – силици събрах – и сетен дух! –
и пеех аз – и глухите ме чуха.
Какво спечелих? Слава? И злата?
И покрив нямах – вятър го отнесе.
Когато си отида от света,
на моя гроб изпейте тази песен.
© Валери Станков All rights reserved.
