Аз бях, и съм...!
Аз бях в най-светлото на изгрева.
В най-жаркото на залези танцувах.
В най-синьото мечтаех в небесата.
С най-истинското душата си изливах.
Небе и път към всичкото, което имах,
долюбвах с всеки пулс на своето сърце.
И как до болка и със радост все обичах
пак онзи благодатен дъжд на моето небе.
Поръси ли ме с обич, ставах струна,
тряптяща по лазурието на живота.
Във себе си износвах ненаситна
любов, изгубила си аналога...
Не вярвайте какво е днес и утре...
но вярвайте във сънища, дори в илюзии.
Каквото вчера е било, то безвъзмездно
ще се удвои във къща на мечтатели...
Ще се възвърне любовта, а времето,
наситило стрелките си на болка,
ще си донади устрема със стремето,
поело курса - щастие, но вече без умора.
Повярвайте ми! Щастието съществува,
тъй, както любовта е винаги красива!
Аз бях, и съм сърце на вятъра!
Умирах и се раждах все по-стинска!
...
Дарявам ви от моите мечти... небето стигнали.
Усмивка от сърцето, дълго плакало...
Живота всеки сам ще прекоси със боси стъпки,
ала с любими на сърцето... своите хора.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
