Балада за черната земя
Дъхът ми ритъма прескочи за секунди,
за да издишам нищото,
преляло от душата ми и сухо...
Сърцето ми изгуби пулса за секунди
и след това, в кръвта отприщено,
изля се нелюбовието глухо...
Присви се във единствената точка на агония -
най-древният от всички вопли...
Развя се вятърът над сухата земя, прогони я...
И сам остана раната да чопли...
Завиха най-страшните хиени,
най-страшните... на самотата...
И спомените - странно озверени,
прегризаха с абсурда си съдбата...
Ръката ми не приютих на друг в ръката,
изсмя ми се надеждата и каза:
"Не носиш във зениците си светлината,
подмина ме, по-точно ме прегази..."
Почувствах капки, помислих ще вали -
не бе вода, а кръв от моите илюзии посечени...
И Ангелът не бе до мен да подкрепи ръката ми,
усмихнах се... че ще остана неизречена...
Изрони се във шепите ми черната земя
и чувството, че аз съм част от нея, от предвечната,
склопи зениците ми, окъпани във светлина...
Усмихнах се... че ще остана неизречена...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евкалипт Всички права запазени
