Балада за черната земя
Дъхът ми ритъма прескочи за секунди,
за да издишам нищото,
преляло от душата ми и сухо...
Сърцето ми изгуби пулса за секунди
и след това, в кръвта отприщено,
изля се нелюбовието глухо...
Присви се във единствената точка на агония -
най-древният от всички вопли...
Развя се вятърът над сухата земя, прогони я...
И сам остана раната да чопли...
Завиха най-страшните хиени,
най-страшните... на самотата...
И спомените - странно озверени,
прегризаха с абсурда си съдбата...
Ръката ми не приютих на друг в ръката,
изсмя ми се надеждата и каза:
"Не носиш във зениците си светлината,
подмина ме, по-точно ме прегази..."
Почувствах капки, помислих ще вали -
не бе вода, а кръв от моите илюзии посечени...
И Ангелът не бе до мен да подкрепи ръката ми,
усмихнах се... че ще остана неизречена...
Изрони се във шепите ми черната земя
и чувството, че аз съм част от нея, от предвечната,
склопи зениците ми, окъпани във светлина...
Усмихнах се... че ще остана неизречена...
© Евкалипт All rights reserved.
