sama86 (Евкалипт)
68 194
21 авг. 2008 г., 16:59

Балада за черната земя 

  Поэзия
750 0 9
 

Дъхът ми ритъма прескочи за секунди,

за да издишам нищото,

преляло от душата ми и сухо...

 

Сърцето ми изгуби пулса за секунди

и след това, в кръвта отприщено,

изля се нелюбовието глухо...

 

Присви се във единствената точка на агония -

най-древният от всички вопли...

Развя се вятърът над сухата земя, прогони я...

И сам остана раната да чопли...

 

Завиха най-страшните хиени,

най-страшните... на самотата...

И спомените - странно озверени,

прегризаха с абсурда си съдбата...

 

Ръката ми не приютих на друг в ръката,

изсмя ми се надеждата и каза:

"Не носиш във зениците си светлината,

подмина ме, по-точно ме прегази..."

 

Почувствах капки, помислих ще вали -

не бе вода, а кръв от моите илюзии посечени...

И Ангелът не бе до мен да подкрепи ръката ми,

усмихнах се... че ще остана неизречена...

 

Изрони се във шепите ми черната земя

и чувството, че аз съм част от нея, от предвечната,

склопи зениците ми, окъпани във светлина...

Усмихнах се... че ще остана неизречена...

 

 

 

© Евкалипт Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??