Написано в 1981год. в чест - 1300 годишнината от основаването на българската държава  - тогава бях 19 годишно момче :)                                   Хан Аспарух - основател на българската държава, трети син на хан Кубрат от рода Дуло. Годината на раждането му е неизвестна. Името на Аспарух се споменава за пръв път по повод на събитията около смъртта на хан Кубрат (около 660г.) и разпадането на''Стара Велика България'' - (ФАНАГОРИЯ). Начело на племето оногундури Аспарух тръгва на запад. В началото на 60-те години на VII в. се установява в местността Онгъла. През пролетта на 680г. византийският император Константин IV - (ПОГОНАТ) събира голяма армия и решава да се разправи окончателно с българите. Ударът по суша е съчетан с действия на византийския флот, който пренесъл императорската конница. Последвалите събития са описани набързо и крайно преднамерено от византийските историци. Доста тъмният им разказ цели да прикрие истината около катастрофата на императорската армия. Под предводителството на Аспарух прабългари и славяни нанесли съкрушително поражение на византийците. През пролетта на 681г. прабългарите в съюз със славяните подновили нападенията си срещу византийските градове и крепости и пренесли театъра на бойните действия в Тракия. В невъзможност да им се противопостави, Константин IV "сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък, "за срам на ромеите".

*     *     *     *     *

Велик и пълководец славен,

могъщ владетел – Аспарух,

на тебе, хане, нямаш равен -

сърце на Българския дух.

На историята тежките врати отвори

и поведе своя скъп народ,

напуснал свой’та мила Фанагория

и тръгнал към живот или безмълвен гроб.

Непосилни мъки и страдания,

години път и все пак спря,

за да останеш в старите предания

с народ, чиято слава не умря.

Отседна ти в блатата мочурливи,

макар че беше пъден и презрян,

зад гърба оставил бе години сиви,

ти водеше народа изтерзан.

Но няма как, ще трябва да останеш,

народът ти не може все напред

и за меча си ще трябва да се хванеш,

прегазят ли граничния ти ”плет”.

Минаваха години, все така

пред теб шумеше бели Истър,

народът ти се размножи

пред погледа ти свеж и бистър...

А там, зад буйните води,

издигаше се дълъг бряг.

Богат на хълмове, гори,

земя на император Погонат.

Ти даваше си сметка що ще стане,

пристъпиш ли в отсрещната земя,

че трябва да се биеш - страшни Хане,

че ще е клане в голямата война.

И ето - времето дойде,

ти изправи се пред твоите хора,

като чувстваше много добре,

че в очите им няма умора

И... каза:

Не ви ли отесня Онгъла, люде?!

Не ви ли омръзна да газите кал?!

Това ли е дарът за наш'те зслуги,

тази земя ли Тангра е дал?!

Не! Ние трябва да минем!

Да минем на отсрещния бряг!

Нима, Българи, нямаме сили

да я запазим с юмрука си як?

Нима моите братя - ювиги Кубер и Котраг,

не намериха богата земя

и се уплашиха от омразния враг?

Не! Те живеят честити, а ние гнием в калта!

Ето! Днес аз заминавам!

Завинаги минавам отвъд!

Седем дни ще ви чакам,

дано трепне вашата гръд!...

Оставям ви, люде! Аз – Ханът,

зимата свали своето було,

снегът се разтапя и аз заминавам,

оставя ви – последният Дуло...

На коня си властно застанал тогава,

вдигнал ръка в небесната бездна,

ти каза: "Народ, който няма държава,

е обречен да изчезне!"

На кого ни оставяш ти, Хане? –

обади се някой подир.

Къде се е чуло видяло стадо да няма пастир?

А на тебе, войне, само ще кажа,

а извода сам намери:

Видял ли си някога, друже,

след стадо пастир да върви?!

Ти тъй реши и... замина,

премина на отвъдния бряг,

шестият ден вече мина,

а ти чакаше на коня си як.

Главни, огряващи водата,

и плясък шеметен, и шумна глъч,

и някак леко става на душата,

огрее ли те огнен лъч.

Те идваха... А значи верни бяха.

Верни, предани на своя Хан

и техните сърца копняха

да не живеят в малък сан.

Те идеха към тебе - Аспарух,

ти си този, който им вдъхва живот,

народ и непреклонен дух

към теб прокарваше си брод.

Стъпвха по сухата земя,

едни пеша, а други на коне,

и тръгваха из тучните поля,

в близост до съм Черното море.

Със салове и с лодки

и с мисълта за нова Фанагория,

като тихи предпазливи котки,

нвлизаха в  Великата история...

Поведе ги ти след това,

избра и местност най-корава,

за да издигнеш крепостта,

която ще ги защитава.

Напразно се гневеше василевсът,

едва от гняв и съли не проля -

безнаказан варварин да се разхожда

там... по негова земя!

Крещеше в транс, без гняв да крие,

че грешката ще се поправи,

но арабите по-бързо да отбие,

а после с Варварина ще се справи.

От прастар род, покрит със слава,

със хладен ум и сила надарен,

за благото на своята държава,

изкова с словените съюз свещен.

Пресметнаха те всяка своя стъпка,

обмислиха те всеки ловък ход,

от стъблото чак до мъничката пъпка,

за да цъфне и да върже плод.

Ковеше се оръжие безбройно,

доспехи нижеха се всеки час,

че след това умението бойно

да каже тежкия си глас.

Готови бяха копия и бойници,

купища от наръчи стрели,

приготвяха се всички конници,

те чакаха... последните луни.

Слънца с луни се сменяли, додето

в един прекрасен ведър ден

с войските си по суша и морето

идел василевсът разгневен.

За кървав бой с това дивашко племе

настъпвал той непримирено,

но успехът му изплъзвал се без време,

всяко кътче бИло защитено.

Не жалел той войски и със досада

да ги удари в гръб решил по мрак,

но там попаднал на засади,

словените избили ги до крак.

А там, отпред, на предната стена,

се сипел дъжд от копия, стрели,

с пречупените триумфални знамена

отстъпвали окървавените войски.

Императорът все мислел недоволен:

"Как да бъде, как да им го кажа?",

сетне заявил им, че е болен

и избягал с личната си стража.

Сред войските се разнесло недоволство,

захвърлили те всеки меч и щит,

не дължели вече никому покорство,

за да бъдат бойния елит.

Разпръснали се всички в безпорядък,

на свойте кораби да се спасят,

Аспарух, съгледал бойния упадък,

заповядал: "Портите да се свалят!"

Изскърцали на крепостта вратите

и още не опрели о земята,

затропали по тях копита

на конниците, търсещи разплата.

Срещу войските Погонатови безбройни

поведе своя смел народ,

поведи ти – Кубратовите войни,

към смъртта настъпващи в галоп.

Но всички знаеха тогава,

водени от своя хан,

че им трябва собствена държава,

а не преселически стан.

Крепост подир крепост ти разби ги,

подобно зъл и свирещ ураган,

войските им със сила ти сломи ги,

за да помнят – Аспаруха хан.

Тогава василевсът от уплаха

поискал мир от българския хан,

и да бъде той под здрава стряха,

съгласил се да му плаща дан.

*     *     *     *     *

И... погледът ти, хвълен подир боя,

пропита с кръв, ужасна равнина,

воини и коне излезли са от строя

и гадна смрад, и дъх... мъртвешка хладина...

В душата ти все още, хане,

отеква писък на стрела

и виждаш кръв – течащи разни

и хиляди пронизани гърла.

И воините покрил със слава,

ти границите беше начертал

на младата и хубава държава,

за която бе пре-много дал...

Живот ти даде – не забрава,

на цветя, поляни, планини.

на един народ и основа държава,

за да пребъде и до наши дни!...

http://www.youtube.com/watch?v=PjjwI0d3BMs&feature=related