Балада за синеокото момче - II
Брегът на синята река.
Селцето китно, сред лъките.
Момче със пъргави крака
в полето волно цял ден тича.
Веднъж над селото видя:
кръжи високо странна птица
и в тоя миг си пожела
с криле простора да облита.
Да стигне с тях до онзи връх –
на боговете трон поднебен –
и там, останало без дъх,
да кацне в скалния му гребен...
Надолу, в тихата река,
на малко островче, в забрава,
зъл маг със лакътна брада
вълшебства всякакви той правел.
Момчето, чуло таз мълва,
с храна, вода се запасило
и с малка лодка на платна
поело в утро мълчаливо...
А магът, явно разгадал,
какво го води в лес пустенен,
с един вълшебен син кристал
стъкмил криле на птица синя.
Момчето скочило възбог
и с мощен мах, така щастливо,
политнало без път и брод
над житни ниви в утро дивно.
То дълго, дълго в трескав шок
се реело над планините
и кацнало на връх висок
във сняг и слънце – при мечтите!
На изток взорът стигал чак
море лазурно и безбрежено,
а после бавно лепкав мрак
очите – сините – замрежил...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
