И така в утринта, и там- на пътеката
мързел среща скръбта и казва:"Полека, де!
Глей каква си- тъжна, а бързаш за никъде-
помисли си какво и защо пък теб вика те?"
"Виж какво- не разбираш, та гледай си пътя,
че преплиташ краката-а-а"- се сопнала мъката.
Мързелът се изкискал ехидно- небрежен:
"Помисли все пак, мъко, недей ми се ежи-
закопана, вглъбена- само себе си гледаш,
а допреш ли сърце- само тебе разнищва...
Самовлюбена егоистка! Но без мене си нищо-
няма ли мързел, няма и време- ...