Бавно се спусна над мен тишина
Бавно се спусна над мен тишина
и лепкава, мъглата ме погълна,
потърсих път по който да вървя,
преди мечтите ми да възкръснат.
Музика нежна ми напомни за лято,
за прегоряло слънце, шум на вода,
и безкрайния полет на бялото ято,
сляло се с вятъра, като със сълза.
Колко път самичка съм избродила,
и надежди по него прахосала,
огрява слънцето полята оплодени,
с въздишките си ме омагьосва.
А ти лице, смееш ли се, или плачеш?
Защо си тъй загадъчно, далечно,
спомен скъп небето ще изпрати,
усмихни се с усмивката човечна!
С пътя стръмен зная, ще се справя,
ще се пребори пак крехкото сърце,
животът пред себе си ще оправдая,
и пред погледа на вечното небе!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
