Лежиш и мислиш си на глас
За миналото, за което е било
И някак си ти става малко тъжно,
че свършило е, че нещо може би дори не е дошло.
Дали не си се провалил,
грешил си май по пътя на живота
и изведнъж от нищото дочуваш,
отвън започва да се тропа.
Изправяш се и мислиш си за днес,
За хубавите и за лошите неща
И с малко интерес, със малко страх
Претегляш ги във своята глава.
Дали едните надминават другите,
Дали не си пилееш времето сега
И пак ти нарушава мислите
Шумът проклет зад входната врата.
Изправяш се и тръгваш ти към нея,
Какво очаква те е неизвестно,
Страхът напира във гърдите ти,
О,боже, май не ти е никак лесно.
О, колко страшно, колко трудно, непознато,
Едвам стоиш си на краката
И пак със тъпа упоритост,
Си думка някой зад вратата.
Ядосан, уморен от шумотевици,
Решаваш да открехнеш и да спреш шума,
Защото искаш да се върнеш
Във страшната мисловна тъмнина.
Отваряш с ряз, излизаш, няма никой!
Какво се случва? Хмм, ами сега?
Но чакай! Виждаш нещо във краката си.
Какво? Намачкана бележчица една.
Просягаш се, докосваш я, отваряш я,
Четеш на глас по-скоро шепнеш.
В бележчицата пише простичко-
Животът винаги е хубав, зависи откъде ще го погледнеш.
© Иван Всички права запазени