Беседката
Беседката,
в която с теб се любихме,
прегърна розовия храст
разбиращо-гальовно...
Сама е тя,
подобно изоставен кораб
във бала бурен на нощта.
И търси пристан,
тъй както тебе търся
в калейдоскопа пъстър
на спомените си...
Тя плаче
със сълзици от смола,
по бузите от абанос
потекли плахо...
И в края на нощта,
сред мирис на жасмин
и раждащи се слънчеви лъчи,
ни чака -
влюбено притихнала -
беседката,
в която с теб се любихме...
последно...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Марин Ташков Всички права запазени
