Без име
Дори и в ада да отида има смисъл,
aко намеря сили да обикна болката.
Защото все пак нещо трябва да обичам,
макар и да яде отвътре мислите ми...
е, може би едничката надежда още нещо да изпитам
и после сам да си разкажа тъжна приказка.
Загледан във мъртвешката, неясна светлина на изгрева,
разядена от топлата соленост на сълзите ми,
които някога завинаги ще стихнат и изсъхнат.
Пък другото са просто шепа паднали звезди,
отгледани от гладно, ненаситно нищо,
което тихо трополи по покрива със котките
и те след време в сянката на орех стар умират.
А аз отново съм гнездо на мислите си,
които бавно и безчувствено убиват миговете,
приличащи на слама от изсъхнали бодили.
Във тъмното на тишината вече чувам стъпките,
съзнавайки, че идват да откраднат името ми.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петър Станев Всички права запазени
