Без име
Дори и в ада да отида има смисъл,
aко намеря сили да обикна болката.
Защото все пак нещо трябва да обичам,
макар и да яде отвътре мислите ми...
е, може би едничката надежда още нещо да изпитам
и после сам да си разкажа тъжна приказка.
Загледан във мъртвешката, неясна светлина на изгрева,
разядена от топлата соленост на сълзите ми,
които някога завинаги ще стихнат и изсъхнат.
Пък другото са просто шепа паднали звезди,
отгледани от гладно, ненаситно нищо,
което тихо трополи по покрива със котките
и те след време в сянката на орех стар умират.
А аз отново съм гнездо на мислите си,
които бавно и безчувствено убиват миговете,
приличащи на слама от изсъхнали бодили.
Във тъмното на тишината вече чувам стъпките,
съзнавайки, че идват да откраднат името ми.
© Петър Станев All rights reserved.
