Без отговори...
Защо не остаряват очите,
на едно с увехтялата плът?
Защо не се раждам отново,
като звездите във вечерния мрак?
Защо не заспивам унесена,
като дете във следобеден сън?
И защо не мечтая усмихната,
и безгрижна в дъждовния ден?
Защо душата и на сто не притихва
и не кротва под напора бесен,
на спомени, като огъня парещи,
и не стихнала огромна печал?
Защото човек да се мъчи се ражда.
Ежедневно да страда с причина
или може би без...
Да възненавижда късмета си
и да проклина душата си,
и да се пита невярващо,
кога успяха да минат годините.
Да си спомня безпомощен,
но обезателно скръбен,
за изтеклите дни и разяждащи спомени,
за несбъднати мечти и желания,
за неосъществени любови,
и за приятели, отишли си завинаги.
Да умира душата му,
от нищо не стоплена дори и за миг.
Ежечасно да погребва мечтите си
и да ридае вече без глас и без яд.
И неминуемо да задава въпроса си:
защо трябва да изживея всичко докрай?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепи Оджакова Всички права запазени
