Безценна
Забраних си да бъда различна
(ни надежда остана, ни жажда...)
Бях отдавна и бях нетипична
(страхове тишината ми ражда!)
Пожелах си измислена хубост
(и къде огледалото сложих?)
Бях суетна кокетка - до лудост
(смет за криви усмивки предложих...)
Кули с пясък строях - без основи
(телескопно се търсех в мъглата.)
Доброволно надявах окови
(без да чувствам земя под краката.)
Все така... Все нарочно... И диво
се надявах на чудо спонтанно.
А то, чудото, беше лъжливо.
Беше свито, свенливо и... странно.
Бе спасителна диря във мрака,
грях несбъднат, заченат случайно.
Беше тъжно... Но не, не заплака.
Беше болка, таена безкрайно.
Беше в мене, а аз не разбирах...
И се срасна със мене - до корен.
Аз бях чудото. И се намирах
в мокри сънища с вик непресторен.
И се виждах - във погледи парещи,
в чистотата на хладност сатенна.
Чудотворни, косите ми жарещи
ме белязваха с грифа „Безценна".
19.11.2007 г.
Дарина Дечева
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дарина Дечева Всички права запазени
