Безчовечно
Край диви круши, в алените шипки,
сред ухание на ягоди и аромат на мак,
се мъдреше проточила доволна щипки
стоножка със един единствен липсващ крак.
Надолу нейде по баира
пасяха крави, тичаха овце,
а във калната рекичка, без да спира,
въргаляше се розово прасе.
Стадо патки покрай него плуваха,
кискаха се, пърхаха със крила,
а на брега безспир лудуваха
малки яренца с наченали рогца.
Над всички тях се виеше орел,
въртеше се в безкрайни серпентини,
отдолу гледаше и дъвчеше козел,
потънал цял във дивите къпини.
Змия печеше се на слънце,
до нея охлювче търчеше бърже,
мравчици тътрузеха си зрънце,
а щурченце нейде яко стърже.
Нещо тука не е в ред,
си мисли щъркелът, на стълба, във гнездото,
всичко е покрито с храсти и обрасло в плет,
а ето, и на дядо Кольо колелото
си седи все там, където го видях
есента, на юг когато отлетях.
И вярно, селото стои си празно,
сякаш минала е чума,
но даже и докле летях насам,
колите долу, тук и там,
седяха неподвижни, а наоколо трева,
не знам да плача ли, да викам ли ура.
Човеците май никакви ги няма,
станала е някаква трагедия и то голяма голяма!
Измрели са навярно, като динозаврите преди,
ей там на дядо Кольо кучето лежи,
ще го попитам нещо дали знае,
макар че само чувал съм да лае,
не може да не знае нашия език,
неграмотен в селото е само оня бик,
но простено му е, не можа да случи
от толкоз много крави да се поизучи.
И щъркелът със кучето обсъждаха до късна доба,
събраха се и гъските, кокошките, петелът даже проба
да ги прелъсти, докле са всичките накуп събрани,
но гъсокът, заедно със две свадливи врани,
го изгониха, за да не пречи на дебата
за сетнината, участа, съдбата на целия човешки род.
Но никой нищо не разбра и не заключи,
седянката към полунощ така приключи
и всеки си замина да поспи.
Животът продължаваше, уви,
и без човека всичко си вървеше,
навсякъде тревичката растеше и растеше,
дърветата цъфтяха китни пролетта,
плодовете зрееха си лятото, а есента
листата падаха и в шарената шума
таралежите играеха на блато, честна дума,
и всичко беше някак приказно и интересно,
чудно, но и истинско, и страшно лесно!
И никой не заплака за човека,
и минаха се десет, сто, хиляда века,
но всичко си вървеше по реда -
зима, пролет, лятото и есента
минаваха и заминаваха щастливо
и стана безчовечно, диво, и красиво!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лебовски Всички права запазени
